Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.08.2018 14:07 - Реквием за шампиона
Автор: aleksandurvelkov41 Категория: Други   
Прочетен: 323 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 11.08.2018 14:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 П Р О Л О Г

 

        След месец се завърнах. Или ме завърнаха. Назад останаха дните и нощите, когато краката и ръцете ми бяха сковани, когато отворените очи не можеха да забележат нито сестрата, която сменяше системата, нито самата система. Когато главата ми бе пронизвана от остри болки – тях ги усещах! Като че единствено тях усещах. И в моментите когато утихваха, ги заменяше „Какво ми има? До кога ще съм така?” - Докато проумея, че съм в болница. Тогава ту по- ярко, ту по- бледо, ту по- бързо, ту по- бавно почнаха да се появяват  свързани с миналото ми карти-ни. Значи съм жив! Все още жив!

        До леглото се изправи миловидно личице с бяла касинка.

        -   Как сме? – се бялнаха зъбите.

        Отворих уста, за да отговоря, но от нея не излезе никакъв звук.

        Усетих (ха, чувствам!) ръката й върху рамото си и чух звънливото:

        -   Не се безпокой! Всичко ще дойде на мястото си.

        За какво да се безпокоя?

        С труд преглътнах и повторно се опитах да кажа нещо.

        Прегракналото „Ааа” се провря между стегнатото гърло.

        -  Ааа – продължих да се напъвам. – Ааа!... – ме напускаха силите.

        Докато се закашлях.

        -   Не бързай! – сестрата  с ръка притисна рамото ми.

        За къде да бързам!

        - Успокой се! Полека- лека. Всичко ще стане, когато му дойде времето!

        Опитах да се обърна на дясната страна. Без успех.

        Едва сега прозрях, че съм жив труп. Който не може да говори, не може да дви-жи тяло, ръце, крака. Какво че главата ми...

        В крайчеца на очите се появиха сълзи. „Какво е станало с мене? Какво ме очаква?”

        -   „Пак ли?” – се сетих, че преди година ме бе сполетял инсулт. Без видими последствия. – Този път как ще ми се отрази?

        Сълзите потекоха по бузите.

        Нежна ръка милваше лицето ми.

Благ глас галеше ушите ми.

        На третия ден успях да се обърна - надясно - без помощ.

        И – О!?!? – на съседното легло...

        Познавахме се. Да кажа, че бяхме приятели, няма да е вярно.

        Не бяхме и врагове. Колеги - „пишещи” братя. С по една издадена от държавно издателство книга. И половин дузина не видяли бял свят творения. Най- малко защото според „маститите” литературни критици им е липсвало онова „нещичко”, заради което тези продукти на съчинителско напрежение с лека (бър-за?) ръка щяха да бъдат включени сред връхлитащия нещастния читател „сив” поток – солидно оправдание за възможно по- голямата част от редакторите към по- голямата част от нашего брата от провинцията.

        „Не че е слаба творбата ти, става за печат, ама трябва още малко да пипнеш тук – там.

        -   (Кое? Колко?)

        -   Разбираш ли -  встрани си от реализма! Което не се котира на пазара. Реа-лизмът!!” – сочещ тавана изпънат показалец и завъртяни в кръг невиждащи очи.

        Едва си отваряш устата:

 

       -   Соц или критически?
 
Разбирах. Със свито сърце. С бушуваща глава. С потъмнели очи. С омекнали колене. С мъка процеждаща думите уста. С желанието да смачкам мънкащия от-среща ми редактор. И след като се изблещи, да го питам не е ли виждал валяк.       

         След настъпилите през 1989 година политико- държавни промени вече напи-саното, за да заеме място по книжарските витрини, трябваше да си платиш на частното издателство, ако своевременно не си успял да намериш спонсор (равно-силно  по съдържание на едновремешното спомоществовател), който е благоволил да поеме финансовите разходи по издаването. Но защо е така е въпрос на други коментари.

        Лежащият на съседното легло също не е лишаван от подобни горчивини.

        При някои масови културни прояви ни канеха в деловите президиуми, като между другото се споменаваше, че се занимаваме с литература.

        Занимавали сме се! С лите- ра- ту- ра! Занимание ли е да скачащ посред нощ и да хванеш молива? Занимание ли е да се подценяваш, не – да се унижаваш! – пред силните финансово с молбата да те спонсорират? А в очите им да четеш, че предпочитали да изхарчат хиляда лева за пиене в скъп ресторант, вместо да видят името си след заглавната страница с прочувствената благодарност на автора. (Бих им показал кръчме, където да се напият – като свине! – срещу скромните сто лева.)

        Това подмятане, че все пак се „занимаваме” дори невидимо за околните, задо-воляваше самолюбието ни. До поканата за поредния президиум.

         „Пишещи братя”.

        Братя – но пишещи.

        Пишещи – но братя. Които си завиждат. Не благородно, разбира се. Но пред странични за бранша и двамата не смеехме да кажем „неприятната”  дума срещу другия.

        Когато го видях,  бях прорязан от мисълта „Какво му има? Той пращеше от здраве!”

        От умора ли, от що ли, съм затворил очи и сънят веднага ме е унесъл и отнесъл. И като че ли за пръв път от много време засънувах: Студеното време на-вън не пречеше, а и чашите вино помагаха спорът кой е по- добър майстор на пе-рото и името му ще се споменава по- често не само от внуци и техните внуци, ами и от най – обикновени разтворили книгите ни читатели, да се разгорещява...

Когато се събудих, само главата му бе извърната към мене. Но от очите раз-брах, че намиращите се в черепа най- различни центърчета на паметта усилено прещракват „Кой е тоя? Познат ми се струва... Защо е тук?” Явно, че тези център-чета или каквото и медицинско наименование да им се даде, бяха повредени. За кратко или по- дълго време? Не дай си, Боже, увредени! Поне за мене това можеше да се прочете от безизразното му лице и очи.

        С явна мъка изви главата си на другата страна.

        Едва на петия ден почна да ме разпознава. Но трябваше да минат още три дни, за да се разговорим.  След многократни опити за преглъщане най- сетне с шумно излизащия от гърдите му въздух се изтръгна прегракналото  „Каа...” Заки-мах и протегнах ръка с длан напред, за да го успокоя.

        Но усилията му да проговори не спряха, докато не изговори:

        -   Каак- во е стаа- нало с теб?

        Прехапах устни:

        -   („Любопитство? Загриженост? – Какво ли друго можеше  да се роди в гла-

вата ми в този момент при установилите се по-между ни „колегиални” отношения. - Не гледа себе си, а мен!”)  

        Ами – кривя устни от подбив - и аз като тебе се чудя като какво се е случило. Уж нищо ми нямаше – нарочно премълчавам за някои преживявания, -  докато се усетих на това легло.

        Поредно напрягане:

        -   Каак... се... чуув- стваш в моо- мента?

        -  Да кажа: добре! - Долавям, че на лицето ми се появява усмивка. - Ама дето казват: „Ще се оправя!”

        Като че последните ми думи прерязаха като с нож появилите се от заболява-нето говорни затруднения на съседа по легло - той се оживи и заговори без всякак-во напрежение:

        -   Изглеждаш... задоволително. Даже повече.

        „А дали е така, кой ще ти каже?” – премина през главата ми.

        -   В болница - на легло - се изкриви устата ми в усмивка - задоволително?  Шегуваш се!

        -   Съвсем искрено! Вярвай ми! Даже ти завиждам. Този път наистина благо-родно! 

        -   (Хм!? „Благородник!!” Айде с`я – на мен ли? На толкова голям наивник ли му изглеждам? ”)

        -   Аз... – се свиха устните му. – И да излеза оттук...

        -   (Пораженски настроения! Сериозно ли е? Или поредният опит на неговото желание за превес, макар и чрез съжаление?) – се появи съмнението. -  Рано е да се предаваш – насилвам гласа ми да звучи весело - млад си още!

        -  То не е дали съм още млад и дали се предавам... – изпъшка съседът. -  Че не съм млад, не съм. Че може и да не искам да се предавам, не искам. Ама това – по-казалецът на дясната му ръка посочва отпуснатото в леглото тяло, – както разби-рам, не го бива и вземе, че ме предаде? То вече – крайчецът на устните му се сви-ват обезверено – наистина ме е предало! В такъв случай какво мога да направя? – Устремените към мене очи търсят помощ.

        След цели пет минути затворени очи и стиснати зъби устата му се полуотваря:

        -   Ще е жалко!...

        -   За какво? – любопитствам.

        Полувъздишка – полуусмивка:

        -   Започнал съм една книга...

        Отново не сдържам интереса си:

        -    Така ли? За какво?

        Подобие на усмивка на измъчвано лице.

        -   Интересна като идея – взиращ се в лицето ми поглед. - За спорта! – По- без-изразно подобие рядко се среща. - Ти навремето нали се главоблъскаше с Негово Величество Спорта? Пиеса за футболните нрави написа. После се захвана със „За-що спортистите плачат?” Само не разбрах защо не искаше да я разработваш в есе-истична форма. Та може да се каже дори, че идеята е твоя... Ако искаш даже – по-казалецът му като че почукваше във въздуха - може да ме обвиниш в плагиат.

        -  (Виж ти: признание!) 

 

        Вътре в мен нещо припомни за някогашните ни непримирими спорове и за малко не му се поддадох. Все пак реших да му напомня, че в по- далечното  и не толкова далечно минало си е позволявал да говори меко казано безсмислици, като поклащах закачливо глава:
 
        -   А казваше, че от спорт не се прави сериозна литература!

        -   Така съм ги разбирал нещата...

        Усещам как лицето ми се променя от задоволство: най- сетне да си признае някаква слабост и да не се инати като рак на бързей при препирните!

        -   И за какво става дума?

        Признаци на живот на сякаш замръзналото му лице:     

        -   Боксьор... С много силен удар... Почти всичките му победи са с нокаут... По време на един двубой се  контузва...




Тагове:   роман,   литература,   книга,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: aleksandurvelkov41
Категория: Други
Прочетен: 5772
Постинги: 2
Коментари: 0
Гласове: 0
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031